Втора Глава

-  В която Присила (нашата героиня) разбира за плановете да сгодят не само нея идното лято – Младите се преструват на незаинтересовани един от друг – Лелята е заинтригована

Междувременно, Присила беше надарена с повече интуиция от колкото настойникът й предполагаше. Предусещайки идната промяна, очите й бяха пълни с носталгия, а погледът й се лееше върху поляните на имението през ширния прозорец на гостната стая.

„Не е ли прекрасно в провинцията, мила?“ попита лейди Базингтън, тъй като тишината продължаваше малко по-дълго от очакванията й.

„Така е, милейди,“ съгласи се Присила, въпреки че тонът й не беше достатъчно угоден.

Лелята подсмръкна, незадоволена.

„Няма такива земи в Шотландия предполагам,“ лейди Базингтън отбеляза невинно.

„Не,“ Присила успя да прикрие смеха си и наложи най-благата си усмивка. „Разбира се че не, ваша светлост.“

„Кога за последно сте се прибирали у дома?“

„Моят дом е тук, ваша светлост.“

Веждите на лейди Базингтън се извиха толкова рязко сякаш шокът ги беше счупил.

„Сигурна съм че инатът ви идва по случайност, но да не би нарочно не ме разбрахте?“

„Разбира се че не, мадам.“

„Така си и помислих. Е?“

„Просто имах предвид че- „ мис Кийн подбра следващите си думи с вниманието на човек търсещ злато в речен пясък. „Детството ми беше щастливо но незначително. Времето прекарано в Уестли Хол бе по-образователно за мен от която и да е книга прочетена на друго място. А и с продължителното отсъствие на баща ми – къде другаде бих се чувствала по-близо до него ако не в дома на най-близкия му приятел? Тук паметта му живее наред с помнещите го.“

„А- да, предполагам че и това е вярно,“ отвърна лейди Базингтън с изумление, „но може би щеше да е по-добре да не го казвате на глас.“ Погледът й бързо претършува ъглите на стаята. „Ако знаех че мястото е обитавано от духове, с удоволствие щях да изчакам в каретата.“

За пореден път Присила успя да спре смеха си преди безвъзвратно да обиди баронесата.

Началото на пролетта беше любимият сезон на Присила. Природата се променяше по толкова уникален начин в границите на Уестли Хол, че от светлината на слънцето сякаш късметът й се виждаше още по-добре. Доставяше й удоволствие да гледа как светът процъфтява около нея, дори ако разликата с родния й дом да вкарваше нотка носталгия във въздуха. Тя все още си спомняше първата си пролет тук и обещанието за лято в Лондон.

В началото, идеята беше вълнуваща. Присила се беше настанила в имението малко след Коледа и бе прекарала няколко дълги месеца в адаптация към кристално синият цвят на местното небе. В продължение на цели две седмици  тя тъгуваше за липсващите облаци, плътната зимна мъгла и се чувстваше странно безтегловна разхождайки се из парка без завихрящ вятър, който да я подтиква на тук натам. С наближаването на това първо лято, разговорите за задълженията на сержант Уйнкрофт зачестиха и, колкото и да не й се искаше да сменя средата си толкова скоро, беше решена да се забавлява при дадената възможност. Година след година обаче, пътуването до Лондон се изплъзваше от ръцете й като хлъзгава риба. Когато лорд Астли, младото протеже на сержант Уйнкрофт, беше дошъл да съпроводи ментора си до града, Присила беше направила един (може би два) коментара по време на вечеря, които накараха виконта да се задави във виното си и закашля шумно. Притеснена че момичето може без да иска да убие някой друг благородник без малко повече подготовка, лейди Уйнкрофт реши че е по-добре да се фокусират върху уроците през лятото.

Но въпреки факта че при следващото посещение на лорд Астли, Присила бе толкова сдържана все едно че позираше за портрет, пак не й беше позволено да се качи на съдбоносната карета заминаваща за столоцата. Скоро след това, господарката на имението бе повалена от тежка настинка (която така и не я отпусна) и остави Присила под собствения си надзор. С такава непредвидена свобода, мис Кийн бе предпочела дългите разходки в парка пред уроците по пиано.

Когато сержант Уйнкрфот най-накрая се завърна, може да бе забелязал че Присила имаше повече тен от дамите в града но беше прекалено щастлив от посрещането за да се притеснява за дреболии. Накратко, най-близкият досег на мис Кийн до Лондон беше времето прекарано с Ангъс Астли, закачайки емоциите му като конци на марионетка. Присила поддържаше завидна колекция с всички възможни оттенъци на червено, които беше провокирала в лицето на виконта и се наслаждаваше на нивото на контрол, което притежаваше върху него – достатъчно за да влезне по кожата му, но не толкова дълбоко че да не може да се измъкне обратно на безопасност.

Когато Ангъс се беше появил тази сутрин, тя усети опасно напрежение във въздуха, което почти отне удоволствието от това да подхвърли невинна закачка по отношение на пресния му опит да си пусне брада. Почти, но не съвсем. Горкият виконт беше онемял, после решил че все пак не е редно да умира от унижение, заекна няколко думи в отговор и поиска чай все едно беше щит.

Сега, лейди Базингтън върна чашката си на масата толкова шумно, че Присила беше сигурна движението беше опит да привлече вниманието й обратно съм настоящия разговор. Мадам очевидно не беше свикнала да е продължително игнорирана.

„До колкото разбирам, това е първата ви възможност да се порадвате на Уестли Хол?“ попита Мис Кийн.

„Доста дръзко предположение - че се наслаждавам. Но да, за първи път съм гост на сержанта ако това питате.“

„Рсзбира се, ваша светлост, опитът ви е прекалено голям за да се повлияете от моето мнение.“

Всевиждащите очи на Мюриел Базингтън се снижиха по снагата на опонента й. Начинът по който момичето танцуваше покрай всеки комплимент беше почти вулгарно, но пък фактът че успяваше да остане винаги от страната на чара беше впечатляващо. Бяха минали 8 години от както баронесата беше впечатлена за последен път и, честно каза, беше време.

„Да, така е,“ усмихна се тя.

„И как бихте оценили Уестли Хол?“

„Не е много учтиво да ме питате. Почти колкото би било и от моя страна да отговоря негативно. Или се опитвате да ме хванете в капан на собствените ми обноски?“

„Нищо подобно, уверявам ви,“ каза Присила. „Тъй като рядко съм излизала от тази стая през последното половин десетилетие, просто исках искреното ви мнение за това което изпускам, така ще мога да отделя удачно време за съжаления и благодарности. И освен това,“ тя повдигна вежди предизвикателно, „чаят вече беше сервиран. Няма с какво друго да ви накажем ако решите да изразите неодобрение към Уестли Хол.“

Баронесата започна да говори, най-вероятно за да порицае или имението или момичето, но реши да замълчи при влизането на племенника си, следван, доста бавно, от Фредерик Уйнкрофт, който се поколеба на входа на стаята преди да пристъпи във вражеска територия.

„Неодобрение?“ усмихна се Ангъс, и седна доста смело до леля си, без да обръща внимание на напрежението жужащо около нея. „Нали не е възможно да сте намерили нещо за неодобрение само след час, лельо?“

„Наистина не съм,“ баронесата стисна устни. „И дори и да бях, не бих посмяла да противореча на Мис Кийн.“

„Е, все пак тя е пристрастна,“ сержант Уйнкрофт грейна с топла усмивка към настойницата си.

„Ако е така, това ви прави чест, сержанте,“ кимна лейди Базингтън. „Не е лесно да се внуши такава лоялност в млад човек.“

„Вие също вдъхновявате лоялност в мен, лельо,“ Ангъс декларира с достойнство, но беше срещнат с опустошителен поглед от въпросната леля.

„Вдъхновявам страх в теб, момчето ми,“ поправи го тя. „Не толкова елегантна емоция, но доста по-устойчива, според мен. На моята възраст, нямам време за губене в излишно благородие.

„Например,“  продължи тя, сега обръщайки се към домакина им преди Ангъс да успее да я разсее. „Нормално ли е из тези части, да оставите гостите си веднага след пристигането им, все едно са нежелана пощенска пратка, за да щурмувате гората или каквото и да е..?“

„Ако бяхте видели гората, ваша светлост, щяхте да разберете,“ добави Присила.

„Извинявам се, лейди Базингтън,“ поклони се сержантът и Ангъс забеляза ча приятелят му се беше снабдил с висока чаша уиски. „Опасявам се че имах нужда да помоля виконт Астли за услуга и реших да използвам всяко оръжие в арсенала си. Знам че той е пристрастен към всякакъв вид движение. Ако ловният сезон беше започнал щях съвсем безсрамно да предложа всичкият дивеч който ми е на разположение.“

„И каква е тази безвкусна услуга, която трябва да се поиска с толкова подмолни усилия?“

„Всъщност…,“ сержант Уйнкрофт прочисти гърлото си и хвърли бърз поглед към Ангъс за емоционална подкрепа. Присила намери жеста за мил и притеснителен. Имаше чувството че следващата част от разговора щеше да я засегне лично. „Както може би знаете, или по-скоро както споменах тази сутрин… отсъствието на..“ той се прокашля отново. „Жена ми вече дълго време не се чувства достатъчно добре за да пътува и моята мила Присила беше оставена без достоен придружител. Колкото и да се лаская че аз самият съм добра компания, съм на ясно че моите връзки в столицата на са нивото на едно толкова образовано момиче.“

“И какви са връзките ви в столицата?“ попита лейди Базингтън с тон който можеше да доведе присъстващите до настинка.

„Амии-,“ Фредерик Уйнкрофт прецени думите си.

Ето какъв беше проблемът с лейди Базингтън. Тя знаеше как да оцелява – и то не по-малко от много от колегите му  армията. Тя беше надживяла темпераментен съпруг, дете, отишло си в последствие на лоша съдба и още по-лоши медицински съвети, и сестра преди 8 години, чийто единствен син, Ангъс, се беше превърнал в единственият отдушник за значителното й внимание.

Ангъс, до колкото го познаваше сержант Уйнкрофт, беше добър и лоялен приятел и племенник, но също така… отстъпчив. Въпреки привилегиите си, единственото нещо което щеше да наследи от баща си (освен титлата) беше чувство за незначителност. Лорд Бъртрам Астли беше отгледал сина си на диета от условно внимание и критика и, когато се притесни че усилията му ще бъдат подбити от майката на момчето, лорд Бъртрам го беше изпратил във военна служба. Вместо това, Ангъс беше се беше намерил лице в лице с новият си усмихнат сержант. За разлика от Фредерик Уйнкрофт, на когото винаги можеше да се разчита за безусловна подкрепа, влиянието на лейди Базингтън върху племенникът й беше под формата на настоятелни съвети и изискващо внимание. С времето, Уйнкрофт беше станал свидетел на много от плановете на баронесата и всеки път беше радостен да се намери в съгласие с нея, тъй като идеята да й бъде враг го изпълваше с ужас.

Сега, хвърляйки бърз поглед към резките й очи, той се похвали вътрешно че беше решил да говори с Ангъс насаме тази сутрин. Разговорът най-вероятно щеше да бъде съвсем различен под опеката на баронесата.

„На кратко,“ продължи той, повтаряйки аргумента си с молитвата че вторият път ще проработи по-добре, „Присила има нужда от ескорт, някой който би могъл да—„

„Ескорт?!“ възкликна баронесата. Това не беше добър знак, помисли си сержантът, той дори не беше стигнал до лошата част.

„Приятел,“ поправи се той. „Някой който да я представи на –„

„Неомъжени благородници,“ лейди Базингтън каза вместо него.

„Добро общество,“ завърши Уйнкрофт неуверено. „Джентълмени, да, но и други млади дами. Някой с когото би могла да намери общ език. Трябва да признаете, ваша светлост, че аз не би трябвало да съм най-близкият й приятел след толкова време.“

Баронесата стисна устни, недоволна от това че някой беше посмял да използва логичен аргумент срещу нея. Беше изключително нецивилизовано.

Възползвайки се от временната тишина в стаята, Присила реши да спре тази груба дискусия за собствения й живот.

„Аз..“

За жалост, речникът й реши да избере точно този момент за да направи задно салто извън главата й, оставайки я само с няколко жалки срички.

„Но—със сигурност—,“ ядосана на себе си, тя реши да се обърне към единствения друг човек в стаята когото вярваше че споделя агонията й. „Ангъс?!“

Стаята като цяло отвърна на призива й по няколко различни начина. Сержант Уйнкрофт въздъхна примирено; Лорд Астли й хвърли виновен, неспокоен поглед; няколко строги дами в близките портрети припаднаха от шок, а баронесата се скова ужасена при такава проява на неуважение.

„За вас, мис Кийн, той е Уважаемият Ангъс Бартоломю Астли, виконт и наследник на първият граф Глаучестър, ако не се лъжа,“ изрецитира тя.

„Лельо,“ подхвана Ангъс, изчервен като репичка под чисто новата си рехава брада, но не му беше позволено да продължи.

„Не, вярно е, забравих маниерите си, извинявам се,“ каза Присила. „Но все пак мисля че би трябвало да имам право на мнение в този разговор.“

„Хм,“ лейди Базингтън подсмръкна и се обърна към сержант Уйнкрофт. „Образованието й явно не е достатъчно добро щом не знае че няма право на мнение в присъствието на благородие.“

„Още по-голямо доказателство че тя има нужда от напътствието ви, мадам.“ Уйнкрофт се поклони толкова ниско че кръстът му изпука като купчина настъпени съчки.

„Ласкателство,“ баронесата вдигна вежди, но не успя да прикрие леката си усмивка. „Е. Разбира се че би имала полза от съветите ми, но тъй като това се отнася към по голямата част от населението, може би не е добре идея да е база на плановете ни.“

„И вие се съгласихте с това, милорд?“ Присила се обърна към Ангъс, чувствайки все още че той е най-добрият й шанс за подкрепа.

Дали защото за първи път чуваше смирено уважение от Присила или защото най-накрая някой беше попитал за неговото мнение, Ангъс застана малко по-стройно:

„Да.“ Той й се усмихна, наслаждавайки се на това че дисбалансът между тях за първи път работеше в негова полза. „Хайде сега, няма да е чак толкова лошо. Тези балове и вечеринки са доста скучни, ще ме разведри да ви видя смъмрена още няколко пъти. Или пък да гледам как настъпвате пантофките на някой неподозиращ барон.“

Присила присви очи заплашително.

„Ако искате да знаете, аз съм невероятна танцьорка.“

„Така ли?“ Той се огледа показно. „И с коя нещастна метла сте се упражнявала, ако мога да попитам?“

„Защо, да не би да имате нужда от урок по обноски?“

„Освен съвет как да преживея танц с вас, не ми трябва да знам друго,“ Ангъс повдигна вежда.

„О, няма висока вероятност да танцуваме заедно.“

„Внимавайте, ако не ви познавах толкова добре щях да си помисля че съжалявате за това.“

„Тогава слава богу че ме познавате толкова добре,“ Присила опъна устните си в заплашителна усмивка.

Лорд Уйнкрофт се беше завърнал към питието си по време на тази вербална фехтовка, чувствайки че целта на разговора се беше изплъзнала от пръстите му.

Лейди Базингтън, от друга страна, гледаше от единия към другия млад човек все едно играеха тенис, а тя беше заложила на резултата. Тя започваше да осъзнава, с голямо притеснение, че тук може би има по-голяма опасност от леко неудобство за нейните – техните, поправи се мислено тя – планове за сезона. Щеше да е по-добре да се намеси преди нещата да излязат напълно извън контрол.

„Било е много благородно от твоя страна, Ангъс, да приемеш предложението на лорд Уйнрофт с такава готовност, но не съм сигурна че си имал време да осмислиш своите задължения през това лято, към други млади дами“ думите на лелята достигнаха Ангъс със силата на подводно течение, източвайки всичката кръв от лицето му при отлива си.

Доволна че племенникът й беше схванал намека, лейди Базингтън се обърна към домакина им и каза с неизбежна финалност:

„Лорд Уйнкрофт, опасявам се че в своята доброжелателност, виконтът е забравил да спомене че вече е обещал да бъде нечий чужд ескорт из Лондон в идните месеци.“

„О?“ сержантът се обърна към приятеля си учудено. „Така ли, защо не каза?“

Ангъс, който сякаш минаваше през всички цветове на дъгата, най-накрая се беше спрял на бледо зелено и изглеждаше все едно му се искаше да излезе от стаята, да се качи в каретата си и подкара към Лондон без дори поглед към никое от предателските им лица.

„Ако говорите за мосю дьо Бонвил и дъщеря му,“ обърна се той към леля си, „уверявам ви че тяхното присъствие изобщо няма да попречи на нашите планове, каквато форма и да вземат те.“

„А ако ти, скъпи племеннико, намекваш че присъствието на годеницата ти няма да наложи промени в социалния ти календар и кавалерските ти задължения, ще се окажеш или много наивен или много жесток съпруг.“

Уйнкрофт и Присила втренчиха невярващи погледи в пламналия Ангъс който се разкъсваше вътрешно между желанието на да обясни на приятелите си и порива да зарови темата с леля си.

„Хелена и аз не сме сгодени, лельо,“ каза той най-накрая, макар и през стиснати зъби.

„Не сте ли?“ възкликна тя. „Това ще е голяма новина за баща й, след като идва да ти я достави.“

„Да ми я достави? За бога, лельо, че тя да не пощенска картичка!“ Ангъс се изправи на крака от яд и може би подсъзнателно желание да се доближи до масичката за алкохол на сержант Уйнкрофт.

„Тя няма да бъде доставена,“ продължи той. „Хелена дьо Бонвил е своенравна млада жена, колкото признателна за позицията си толкова и отегчена и идва само за смяна на обстановката.“

„Не ставай глупав, Ангъс, кой минава през Ла Манша за смяна на обстановката?“

„Някой комуто е писнало да прекарва време с французи най-вероятно.“

„О Ангъс, не бъди такъв противен националист, кралят може сам да започва войни и без твоя помощ. Казвам ти, Хелена идва в Лондон за съпруг.“

„А аз ви обещавам, тази Хелена дьо Бонвил която познавах като дете нямаше никакво желание да дели империята на баща си с когото и да било. Това надали се е променило с годините.“

„Е, тогава на теб се пада незавидната задача да я убедиш другояче.“

„Хелена и аз се познаваме от повече от 10 години. Или обиждате нея, ако мислите че мога да я подведа толкова лесно или ласкаете мен незаслужено. Не съм се променил чак толкова от както я видях за последно че да я разубедя.“

„Не е вярно, брадата е доста различна,“ намеси се Присила тихо и сержант Уйнкрофт затвори очи с отчаяние и си сипа още уиски.

„Ангъс, знаеш че никога не бих направил нещо което може да застраши щастието ти,“ каза Уйнкрофт. „Ако наистина не можеш да придружиш Присила без да навредиш на собствените си планове, разбира се че ще направим друга алтернатива.“ Раменете на лейди Базингтън се отпуснаха видимо. „За това пък,“ продължи той, пращайки чисто нов спазъм през гръбнака на дамата, „ако целта ти е да впечатлиш лейди Бонвил—„

„Никак даже.“

„Изслушай ме, Ангъс,“ сержант Уйнкрофт вдигна ръка. „ Ако така или иначе ще бъдеш домакин на някой, Присила не би трябвало да ти пречи.“

„Разбира се че не, тя е толкова срамежлива и дискретна,“ изсумтя виконтът, не особено сигурен защо саботираше тази добре дошла пречка на плановете на леля си, или пък защо думите му накараха Присила да се изчерви. Най-вероятно беше от слънцето.

„Тогава присъствието й ще е от още по-голяма полза,“ каза сержантът. „Така или иначе присъствието на Присила или ще ти помогне да привлечеш вниманието на Мадмоазел или да я разконцентрираш.“

Свикнала с топлотата на настойника си, Мис Кийн беше изумена от тази студена обективност. Това което я шокира най-много беше колко ли отчаян трябваше да се чувства той за да говори толкова директно. Присила мразеше мисълта че му причинява толкова тревоги и може би за първи път в живота си реши да не се съпротивлява, а просто да се възползва от обстоятелствата.

Изглеждаше че този, доста по-практичен план, се харесваше и на баронесата, която застопори сержанта с дълъг поглед докато обмисли предложението от всички възможни гледни точки.

„Неочаквани променливи ме безпокоят по принцип, но съм съгласна че тази идея може би не е лоша.“ Тя се обърна към мис Кийн замислено. „Във всеки случай аз ще съм наоколо да държа всички под око. Но все пак искам да ме уверите че осъзнавате значението на подобна визита и как действията ви биха повлияли на Ангъс.“

За момент, навела глава към килима, Присила не осъзна че от нея се очаква вербален отговор.

Когато вдигна поглед, очите и срещнаха тези на виконт Астли, който я гледаше таке все едно за първи път от както се познаваха не беше сигурен какво би направила тя.

Присила въздъхна и се обърна към лейди Базингтън с неочаквана решителност.

„Признавам, ваша светлост, че ще е добре да поработя над умението си да впечатлявам благородието. Скъпият сержант Уйнкрофт не спести никакви усилия да ме ограмоти в предмети за които дори и не се бях замисляла. Не бива да го обвинявате. Но както племенникът ви услужливо забеляза – последните няколко години, единствените ми компаньони бяха книгите и етажерките на които се подпират.

„Преди да ме отпишете като гост за лятото обаче, моля да се замислите върху следните три факта. Първо, може да не съм перфектно шлифована, но не съм неблагодарна и мога да ви уверя че ще направя всичко по силите си да представя сержант Уйнкрофт по най-добрият начин. Второ, въпреки краткото ни познанство, съм сигурна че сте напълно способна да реализирате всеки възможен потенциал в мен, или пък да редактирате всяка ситуация която не ви харесва според предпочитанията си.

„И последно,“ Присила пое дълбоко въздух, осъзнавайки че тази последна подточка щеше да я рискова и си обеща че ако сработи, това ще е последният риск който поема докато не се омъжи за първия джентълмен който успее да не я обиди в първите две изречения. „Последно, трябва да сте наясно че тъй като виконтът е с толкова добро възпитание, че вероятно ще бъде прекалено свенлив и дискретен за да открадне вниманието на своенравна наследница. Но една своенравна наследница би се оставила да бъде открадната ако получи съвет от добра приятелка.“

Лейди Базингтън не проговори няколко минути докато обмисляше новата информация.

„Способността ви да кроите планове може да се окаже полезна в столицата, мис Кийн. Определено от дълго време не сме имали добра интрига.“

„Благодаря ви, милейди. Романите са виновни.“

„Не бих бързала с благодарностите, не съм свършила още.“ Лейди Базингтън пренареди полите си с изключително внимание, докато обмисляше условията на щедростта си. „Трябва да ви предупредя че съм изискващ учител, мис Кийн, но този първи урок ви давам безплатно – невинното изражение е най-добрият трик. Всичко друго ще трябва да си заслужите.“

„Уверявам ви, ваша светлост, ако единственото ми постижение това лято е да свидетелствам на щастието на Ангъс и да попия от вашата мъдрост, няма да е загубено.“ Присила добави и най-чаровната си усмивка към думите, молейки се да не беше преиграла.

Баронесата кимна доволно:

„По-добре.“

„Заслугата е ваша, милейди.“

„Хайде сега, не прекалявайте, да не разваляме момента,“ изсумтя лейди Базингтън и стана, явно свършила с компанията им. „Лорд Уйнкрофт, благодаря ви за гостоприемството, въпреки че дойде с неочаквани условия.“ Сержантът се поклони, явно облекчен че успя да преживее срещата без видими белези. Дамата се обърна към племенника си: „Ангъс, искам да си почина преди вечеря. Съветвам те да стоиш далеч от околните гори, да не би да се окажеш в някой друг мечешки капан междувременно.“ Най-накрая баронесата се обърна към мис Кийн, която затай дъх. Част от нея подозираше че следващите думи причиниха физическа болка на иначе непоклатимата Мюриел Базингтън:

„А вие. По-добре да започнете да си стягате багажа. И ако не знаете правилния начин за сгъване на рокля, предлагам да се научите бързо.“